Изчезването на кафе Влайкова

Тази вечер поисках да вляза и да седна до прозореца,
за да наблюдавам минувачите, както преди.
Предложиха ми да гледам започналия филм,
но безпокойството ми замени копнежа лесно,
и без това е някак си почти едно и също.
Отказах им – не бива да пропускам началата,
не се налага да избързвам с края.
Помислих си: ако веднага си отида вкъщи,
мога да се престоря, че нищо не липсва.
Ще притежавам градския пейзаж,
а вечността доказано ще съществува.
Но спешно трябва да планирам нещо друго
и това е всичко, което знам за живота.