Всичките есенни дни са еднакви,
приличат си тревожните ни погледи.
Отварят се клепачите със стържене,
върти се във кръг металният вятър.
Този октомври напомня на други.
Водата, която изтича, е същата.
Изглежда, че нещо е ново тогава,
когато не можеш да си го спомниш.
Но все пак се случва понякога
една завеса да забрави плътността си
и светлината от падащото слънце
почти да ти заприлича на истинска.
Гледах един странен филм
и ми се стори добра идея
да наема някакъв актьор,
който да изиграе остатъка
от живота ми вместо мен,
за да имам повече време
да оплаквам себе си.
Единственото изискване
към кандидатите за ролята
ще е да разпознават отдалеч
контурите на грешката.
Докато си мислех това,
случайно зърнах лицето си
и то ми заприлича на всички други
отражения на лица по света.
Бях готова да се притесня и да отричам,
но какво от това,
нали все пак имам удобството
никой друг,
дори човекът в огледалото,
да не може да ме разбере напълно.
Струва ми се, че не мога да се скрия
от вселенските приумици
и от блясъка на всяка супернова,
носеща смъртта във себе си.
Правилата са едни и същи:
чувството свети кратко, но ярко.
Свръхочакването избледнява
и всичко изглежда същото, но без да е.
Страхувам се, че съм пропуснала мига,
в който светът ни се е разширил необратимо.
Антонина Георгиева 