Споменът

Достатъчно е да проблесне за миг,
за да поискам да го нося отново.
Също като лъскавата обица,
която ми подари веднъж
и дълго се питахме
от какъв метал е изработена,
но бяхме сигурни – горчи на вкус.
Слагам я все по-рядко и все по-кратко.
Страхувам се,
че ако остане на ухото твърде дълго,
тялото ми ще разбере,
че няма нищо благородно
във позлатата на спомена,
и няма да успее
да излекува възпалената мисъл,
че с теб сме най-обикновени.