Жена

Походката ми е станала уверена,
движа се по-смело, но бавно
и винаги с повишено внимание.
Зная точно кога да тръгна,
за да стигна навреме,
и кога е по-добре да закъснея.
Изправям се безшумно,
не докосвам нито един ръб
по пътя към изхода.
Изпращам деня така,
както го посрещнах:
с привидно спокойствие
и умерена сантименталност.
Единственият проблем е,
че ръцете ми треперят,
докато пиша за това.

Weltschmerz

В тревожна утрин като тази
не забелязвам лъча светлина,
промъкнал се във прашната ми стая.
Не смея да помръдна, не издавам нито звук;
не искам да ме няма, ако някой ме потърси.

В известен смисъл се срамувам
от топлата завивка и кафето сутрин.
И без вина усещам се виновна
за всяка язва, издълбана от човек в човека.

Песента, която слушам непрестанно,
днес не иска да засвири –
убежището ми е застрашено и не мисля,
че ще мога да спечеля всяка битка тази зима.

Но ето че студът подостря сетивата
и чувам гласовете ви наблизо.

Студена война

Еднаквите му ризи се поклащат на простора в такт
със марша на следобедното слънце.
Яките, както винаги, са вдигнати
в готовност за отбрана срещу времето.
Накацали по мокрите им рамене,
сенките растат с лекотата на предвидимо събитие.
При все че дрехите висят от сутринта,
по маншета тайно се стича капка –
скрита сълза в униформата на делника.
Чувам тихия ти глас зад гърба си:
„Избрали сме чудесен ден за битка,
днес е непривично топло за зимата.“
Бъдещето на човеците прозира през тънкия плат
и виждам, че печелим, макар и победени.

Изчезването на кафе Влайкова

Тази вечер поисках да вляза и да седна до прозореца,
за да наблюдавам минувачите, както преди.
Предложиха ми да гледам започналия филм,
но безпокойството ми замени копнежа лесно,
и без това е някак си почти едно и също.
Отказах им – не бива да пропускам началата,
не се налага да избързвам с края.
Помислих си: ако веднага си отида вкъщи,
мога да се престоря, че нищо не липсва.
Ще притежавам градския пейзаж,
а вечността доказано ще съществува.
Но спешно трябва да планирам нещо друго
и това е всичко, което знам за живота.

Наистина се случи

Сънувам този ден и зимния вятър,
навял нещо остро в окото.
Изваждат стъкълце,
навярно от улична витрина
или нечии фарове,
счупени през нощта.
По нищо не прилича на приказка,
няма лед, нито кръв,
нито битка за доброто.
Лекарят казва, че всичко е наред
и скоро ще виждам отново добре,
но се тревожа –
познавам болестта на ясния поглед.

Събуждам се,
за да видя падналата чаша до леглото,
цяла.

Тиранията на лятото

Една змия съблича кожата си пред вратата
и влиза в къщата незабелязана.
Отнякъде се чува птица
и отново не успявам да я зърна,
но познавам острия ѝ крясък,
както своята тревога.
Врабчето, паднало на двора от стрехата,
изглежда уморено,
сякаш спи след краткия си полет,
а узрялата смокиня до прозореца
почуква нехайно по стъклото без да знае,
че тази зима ще се разболее
и вече няма да роди.
Къртиците в градината проглеждат,
но никой не разбира,
заети сме да скачаме в реката.
На отсрещния бряг ни чакат тополите –
воини в редиците на слънцето,
строени за битка със хладния вятър.
Аз съм облият речен камък в джоба ти,
който вземаш със себе си
и ще забравиш в някой шкаф,
когато свърши лятото.

Синеморец

Вечерта се возим на виенското колело,
все по-малки сме и по-високо.
Още малко, още малко нощ и сме там,
завъртаме се и въздухът натежава отново.
Още малко, още малко, внезапен вятър
и не мога да чуя какво ми казваш,
но знам, че вървиш зад мен.
Внимавай да не паднеш,
чуваш ли песента на цикадите,
пий вода, припомняй си да дишаш.
Не поглеждам надолу по склона,
за да не зърна нещо красиво,
което после да забравя.
Ето, виждам реката и се натъжавам –
ще погледам, но няма да вляза.
Рядко плувам в сладки води,
не се пускам по течението без карта,
макар да знам, че е полезно.
Все ми се повтаря, че морето е опасно,
но солта е навик на окото,
не е толкова вредна в малки количества
и не е нужно да изплуваш веднага.

Тази нощ вървяхме в полето по пътеките,
по които не стигахме никъде,
но винаги излизахме на светло.

Въжеиграчът

Откакто се помни, залита по въжето
и е сигурен, че вятърът ще го прекърши.
Макар и внимателен, няколко пъти пострада,
веднъж дори вися на косъм, но остана горе.
Опита да ходи на пръсти,
но никой не забеляза, защото не падна.
Често се обръща назад с надежда да се върне,
ала вече не вижда началото.
Идва студеният вятър
и колебанието му заприличва на танц.

Споменът

Достатъчно е да проблесне за миг,
за да поискам да го нося отново.
Също като лъскавата обица,
която ми подари веднъж
и дълго се питахме
от какъв метал е изработена,
но бяхме сигурни – горчи на вкус.
Слагам я все по-рядко и все по-кратко.
Страхувам се,
че ако остане на ухото твърде дълго,
тялото ми ще разбере,
че няма нищо благородно
във позлатата на спомена,
и няма да успее
да излекува възпалената мисъл,
че с теб сме най-обикновени.

…

Всичките есенни дни са еднакви,
приличат си тревожните ни погледи.
Отварят се клепачите със стържене,
върти се във кръг металният вятър.

Този октомври напомня на други.
Водата, която изтича, е същата.
Изглежда, че нещо е ново тогава,
когато не можеш да си го спомниш.

Но все пак се случва понякога
една завеса да забрави плътността си
и светлината от падащото слънце
почти да ти заприлича на истинска.